Видях Сицилия. И беше още пролет,
преди да прегори от слънцето и вятъра.
И беше още хладно и зелено,
доколкото зелени са тревите й
и кактусите жадни по каменните склонове
на Таормина,
и пиниите редки, и палмите.
И беше още жълто и оранжево,
доколкото ги имаше лимоните
в градините оскъдни и крайбрежни,
покрай които влакът ни минаваше,
и портокалите по ниските дръвчета
по улиците в каменните градове,
доколкото дървета имаше изобщо.
И беше още хладно, но и слънчево.
И слънцето прежуряше лицата ни,
и деколтетата, и голите ръце, копнеещи за лято.
И бяха бели църквите, и каменните улици,
и пяната, разбита по скалите,
и облаците, и снегът на Етна
и нейната въздишка – облаче.
Видях Сицилия и беше още пролет,
но вече бе изгубила надежда
като фасадите охлузени до камък,
като прането в сянката на крива улица,
като облещените риби на сергията –
сребристи, златни, алени и морави,
като смрадта в Катаня на пазара,
като заринатите опикани гари,
като Мадам с дебелите бедра,
която никога не си почива,
като надрусаният чернокож,
пресипнал от крещене в четри сутринта
„Viva Africa!”
Как никой не му каза да замлъкне!
Видях Сицилия и беше още пролет.
Държеше тя челото си изправено
като мъжете собственици на тратории,
като старика в кафенето – „Due lungi” -
достойно!
Като народ, застилащ улиците с черна лава.
Достойно като Сиракуза – съперницата на Атина,
с разбърканите тесни проходи
като косите-змии на горгоната Медуза.
Достойно като римските театри,
като руините на колонадите,
като повторно съградени църкви,
стени, палаци и камбанарии...
Защо ли дават някаква надежда,
че след потопа винаги възкръсваме?...
Видях Сицилия и беше още пролет.
На тръгване си взех тъга и вятър
от нейните лимонови градини,
от каменните градове,
от тези тесни улици,
в които хората изтичат към морето.
Така самотни ли са всички острови?
2019